Разговор на Доли Манева с Галина Борисова.
Текстът е написан за платформата „ОЧИ в ОЧИ“, блог на Доли Манева и е публикуван ТУК на 14 май 2026
Разговор с Галина Борисова.
Срещаме се с Галина Борисова — артист с безкомпромисен и дълбоко личен почерк. Спектаклите й поставят нови рамки на съвременния танц и пърформанс у нас, характерни са със своята неподправена стилистика и смисъл. В този разговор говорим за поколенията, тялото като памет, страха от посредствеността, свободата, самотата и нуждата от истински риск в изкуството. Със сурова честност и характерната си чувствителност, тя разказва за началото, за работата с Иво Димчев и Юлияна Сайска, за еуфорията на 90-те и за онова „защо“, което стои зад всяко движение.
Поводът за тази среща е спектакълът “Never ending story”. Какво се случи за тези години? Страстта към танца и историите – как се развиват при теб?
Този спектакъл участва на международен конкурс за хореография, където имаше 250 кандидати от целия свят и много висока конкуренция. Ние спечелихме първа награда, след този успех и късмет, имах възможност да направя няколко копродукции и получих много голяма подкрепа от международни театри и продуценти, повече имах работа в чужбина, отколкото у нас. Тук през ранните деветдесетте на миналия век се случваха малко независими проекти, но танцовата сцена избуяваше с пълна пара и увереност, че ни се работи различно. Докато в Европа и САЩ имаха вече големи традиции в областта на танца. Направих повече от 50 самостоятелни спектакли, с различни артисти и танцьори и помня, че имаше една енергия, може би заради оптимизма, че можем да променяме. Сега отново има някакво зацикляне, въпреки че има повече артисти в “свободния” сектор, но положението е като “продължаваме промяната”, но без тази вайб-енергия. Вайб поколение ги наричам, те повечето време празнуват, отколкото да са истински революционери, камо ли да са визионери – малцина са избраниците, а и с празнуване само не става. Нашето поколение уважаваше учителите си и се интересувахме един от друг, ние се жертвахме… Мисля си, че няма спонтанна общност каквато се оформи след 1989г. в една истинска еуфория на оптимизъм, сега общностите се обединяват по политически, финансови и други меркантилни интереси… няма вяра в бъдещето, а това е много депресивно.
Разкажи ни за спектакъла! За първи път е игран 1997 г. заедно с Юлияна Сайска и Иво Димчев.
С Иво се познавахме от театралното училище 4ХС, там бях правила един спектакъл “Балът”, в който той участваше, а Юлияна познавах от спектаклите й с Теди Москов, с двамата бяхме и приятели, срещахме се почти ежедневно за да поддържаме форма, а и да работим конкретно по нещо. Нашият живот беше споделяне заедно не само на репетиции, но и купонясвахме и обсъждахме много неща. И двамата ги обичам, въпреки, че с Иво е по-сложно, там чувствата ми са любов и омерзение… не знам защо, но жените май сме по-търпеливи, а това е много важно. С Юлето след това работихме в спектакъл за балет “Арабеск” през 2000г., където поканих гостуващи артисти. Спектакълът беше изграден от сола и накрая имаше ансамблова хореография. С Юлияна създадохме едно моцартово емблематично соло, което е паметно, защото тя с мен се разкриваше и разтваряше много голям потенциал, в който аз нямах никакви съмнения, Иво си започна неговият път с неговите теми. Както и Юлето започна да създава нейни представления, и тримата си останахме приятели, но вече всеки създава свои спектакли, които отразяват специфичните нужди.
А днес? Какво беше интересно при работата с младите танцьори? Има ли промяна в културата на тялото във времето или емоцията е тази, която го движи и това е водещото?
Днешното поколение е много толерантно един към друг, има едни млади, които са много “хелти” и водят здравословен живот, явно искат да живеят вечно. Нашето поколение се хвърляше като за последно, почти в самоунищожение… тази прикрита маска на подтиснато спокойствие си личи и в работите на младите. Те са по-обрани, нехаещи за големите проблеми, скриват емоциите си, повече са концептуални – без да могат да обобщят, нямат житейския опит, а и се съобразяват с временни моди и тенденции, повече конформисти са ако щете, понякога даже и с повече претенции в ранна възраст, но ги разбирам – те трябва непрекъснато да се предлагат, и понякога го правят грубо – въпреки, че в живота са деликатни. Това е нещо като биполярност… Аз не ги обвинявам, но очаквам от тях и да имат ясни позиции и да са по-смели, с риск даже да не се вписват в лесните конюнктурни структури. Например днешното поколение иска веднага успех, големи сцени и много прожектори… а някои са просто еднодневки и се отказват лесно. Язък – казваше баба ми, добро момче или момиче, ма гледай как се излага. Повече жертви и устойчивост им желая.
Красив, автентичен, докосващ танц. Движението достатъчно ли е за дълбок разказ и кога имаме нужда от думи?
О, тялото има невероятна памет, но след раждането идват и думите. Отколешна традиция. Разбира се някои си остават нечленоразделни, въпреки че са се научили да говорят. Тези, които познават моите последни работи, сигурно са забелязали плавната промяна в интереса ми. Напоследък пишем с екипите с които работя манифести, а аз се опитвам нищо да не доминира в спектаклите – танц, драматургия, музика, сценография, всичките компоненти да ги наречем така, не трябва да доминират. Наричам го ТОТАЛЕН театър. Аз съм четящ човек, а и също пишех доста активно в моя непретенциозен блог, просто, за да анализирам направеното. Така че, въпреки че още ми казват – хореографката, аз отдавна се занимавам с авторството, тоест харесва ми да участвам и измислям и текстове и да оформям сценографии, да взимам и решения за осветление, да правя костюми и всякакви детайли, необходими за едно сценично изкуство.
Пина Бауш казва, че не се интересува как се движат хората, а какво ги движи? Как ще коментираш това?
Пина е страхотна, много чувствителен човек, имала е шанса да я разпознаят в Германия, след като учи в Америка, и да работи с умни и талантливи артисти. Тя е добра, защото е имала едни от най-добрите учители, които също са били много значими преди нея. Някои колеги от чужбина често ми казваха, защо не отида в трупата й, (много съм била подходяща), но аз исках да правя мои спектакли и не ходех по кастинги, започнах да продуцирам моите си идеи. Аз ще цитирам и още едно нейно изказване: “Чак сега разбрах за какво служат гърдите на жените”, след като много късно ражда сина си. Искам да кажа, че може и да знаем неща, но само чрез практиката ги разбираме. Да, какво ни движи е важен въпрос, но той не е само важен за Пина, този въпрос най-вече е в основата на Буто танц. Буто танцьорите даже са по-радикални от Пина (а те са се заявили преди нея), те споделят едно много важно правило – не се премествай, ако не знаеш ЗАЩО. За мен не европейското значение и разбиране КАКВО, което идва от разума, а въпроса ЗАЩО – на който не може да се отговори. Аз бях много повлияна от Буто танц, и така направих много солови работи, точно защото ме интересуваше статиката като динамика. А въпросът – КАКВО, мен лично не ме интересува. Интересува ме – ЗАЩО.
Сякаш страстта на танца и музиката са най-прекият път до чиста и неподправена емоция?
За мен музиката ми дава абстракция и възможност за усамотена дълбочина чрез личностно затваряне, като се сливаме обаче с другите на едно духовно, нематериално ниво. Танцът за мен е повече едно материално отваряне към другите, което също не е малко, нали? Материалното докосване също е много важно. Нашето поколение се прегръщаше, което не виждам, че го правят младите, но те не знаят и какво е гушкане, защото не искат деца… не че аз точно трябва да казвам това де… Но тялото също е отпечатък, аз от стойката на всеки човек мода да направя анализ какъв е характера му и какъв човек е, дали страда, дали има вкус и дали има характер…, така че да не подценяваме танца, който пък умее и знае как да тържествува.
Спектаклите ти са силно театрални. Какво мислиш за театралната атмосфера днес?
Театърът винаги ме е вдъхновявал, повечето ми приятели са театрали, визуални артисти (особено след като започнахме през 2015 г. да развиваме галерия Етюд), имам и приятели колеги танцьори, но е по-рехаво там… театърът си мисля, че изостава от танца, защото танцьорите много по-рано се усетиха, че могат и да говорят на сцената, да пеят, не само да танцуват, а и имат качества и умения, които с години са тренирали. Танцьорите са физически и психически издръжливи, повечето артисти са мързеливи, не спазват хигиена, прекалено аналитични…, а това понякога пречи да надскочиш бариерите. Затова аз си имам стратегия, работя един проект с танцьори, после с артисти – така комбинирам казарма с анархия, и всичко си е наред. Даже не знам, защо още в образованието това не се променя…, например да обединят НАТФИЗ и НУТИ ще е прекрасно, и двете започват с Н, а и нали искаме реформи, или само ще регресираме, то от образованието се започва, а не с имотното състояние на физическите сгради.
Ходиш ли на танцови и театрални спектакли?
Може би съм от малкото, които следи какво се случва, но си признавам, че винаги съм имала избирателен подход, отивам там, където знам, че няма да бъда подценена и като зрител, и като професионалист, просто съм подготвена предварително с информация. Следя повече млади и нови изпълнители, и често ги подтиквам, ако там прозира талант, да създават свои собствени проекти и да работят за себе си. Но работейки за себе си, така ставаме и работодатели, тоест – носим повече отговорност.
Какво мислиш за съвременната танцова сцена? Има ли ясни и категорични послания?
Мисля, че имат някакви си техни теми и това е добре, техният различен от нашия личен живот си личи и в темите и на сцената. Просто сме различни поколения, и това го оценявам. Но да си призная – много от техните теми мен въобще не ме интересуват. Но ги уважавам и ходя на представления, особено на тези, които специално ме канят.
Какво за теб е халтура?
Когато си работил малко, а искаш много.
Как се пазиш от посредствеността в изкуството?
Не се пазя, просто я наблюдаваме навсякъде. Опитвам се да я преследвам и пресичам, но аз не работя в институции, за да мога да променя нещо. Ако ме питат за нещо, давам мнението си. Но забелязвам една безотговорност, лицемерие, кариеризъм и това ме отблъсква, отнасям се с пренебрежение и едно чувство на тъга. Защото посредственото започна да се институционализира, политизира и най-вече – да управлява, а това е доста притеснително. Забелязвам и не само аз, арогантни директори-диктатори и това също е притеснително. Това да си лидер не значи само да си назначен, лидерството не трябва да е самоцел, а месианство – изисква търпение и такт. Тоест и стратегия и тактика, но не силова.
Тялото пази ли истини, които умът и думите не могат да изкажат? Може ли танцът да бъде форма на памет?
Не искам да отговарям клиширано, на клетъчно ниво памет имат най-вече клетъчните организми… като нямаш клетки, а само си шумен и говорлив, но нямаш какво да кажеш, то по-добре да си мълчиш. Няма как да имаме памет, ако нямаме връзка между поколенията и познаване на историята, която знаем, е и политически решения, разбирането на историята е не да се обвинява, а да се разсъждава в контекст. И понеже в момента управляващите искат отново да ни приспят, си мисля, че не спокойствието е необходимо в момент на турболенции, които се тресат навсякъде не само у нас, но и на планетата Земя. Затова си мисля е по-добре да разрешаваме проблемите, отколкото да ги успокояваме… даже и чрез радикални решения, войни и самоунищожение, това ми се струва по-адекватно, отколкото да чакаме тихо и спокойно време и после ще ги решим нещата.
Изкуството опит да избягаме от самотата ли е или начин най-после да се срещнем истински със себе си?
Изкуството е по-добрият живот, истинският живот, защото е естетичен, защото е образователен, чрез него се израства, но има и хора, които искат да печелят пари, да произвеждат, да продават и в това няма нищо лошо. То изкуството е изкуство, защото е изкусно и не е за всеки, а и ако има голямо разнообразие, всеки ще може да си избере и участва.
Кое е по-страшно за един артист — тишината, неразбирането или моментът, в който започне да повтаря себе си?
Когато се повтаря си мисля… това е като, когато майка ми ме пита 5 пъти дали съм изключила котлона. Е, вярно, че понякога не съм го изключила, и то е точно защото не искам да повтарям рутинни действия даже и в кухнята. Експериментирането и хибридирането са ми по-симпатични, отколкото рутината и цитирането на себе си. По-добре рециклиране, отколкото циклиране.
Върху какво работиш в момента?
Смятам да си почина малко това лято, но ще преподавам една седмица края на юни, не съм го правила отдавна, може би ще бъда заредена от този интензивен курс и самата аз, надявам се да се включат талантливи хора. И аз имам нужда от някакви нови прозрения и разтърсване, чрез обмен и споделяне се раждат невероятни неща. И може би наесен, ако не сме се самоунищожили дотогава, ще започна да работя по едно ново соло, което отдавна желая – липсва ми споделянето на опита със самата себе си, имам интерес към Мария Магдалена отдавна… това ще е много трудно соло… имам и едни други предложения, но предложенията от другите винаги са бавни и несигурни…, така че разчитам на себе си. А и ако успея да финансирам и да реконструираме целия спектакъл „A NEVER ENDING STORY”, (останаха ни само 10 минути), ще се радвам повече хора да видят нещо старо, което не е мухлясало и е само дигитализирано и консервирано, а се представя и на живо.
В какво вярваш безотказно?
В съдбата и това, че сме на този свят, за да свършим по нещо смислено и да умрем.
За какво мечтаеш?
За минерални басейни и планински приключения, както и да прочета 3,4 метра книги, стоят у нас отдавна на стратегическа линия, но фронтовата линия измести приоритетите ми. Но най-вече искам да прекарвам времето си със семейството ми и с приятелите.
Текстът е написан за платформата „ОЧИ в ОЧИ“, блог на Доли Манева: https://ochivochi.com