Текст, написан от Христо Буцев по повод изложбата на Русчо Тихов в галерия ЕТЮД (2017).
Текстът е написан за вестник КУЛТУРА – Брой 17 (2897), 05 май 2017 и е публикуван ТУК.
През 70-те години изкуството на изображението в България все още не беше почувствало необходимост да излезе от разказа в рамката – или от рамката на разказа, ако предпочитате. Призивите за социалност, в които беше стегнато, предизвикваха реакция на бягство в абстракцията, към изкуство за изкуството; художниците смятаха за цел изграждането на свой, паралелен на реалния свят – неговите допирни точки с действителността в най-добрия случай бяха сюжетни.
В тези години в един софийски апартамент един младеж режеше репродукции на класици в живописта и страници от западни списания с цветни голотии и порнографски снимки дори. От изрязаното лепеше колажи, в които в Рембранд и передвижниците се наместваха разголени медицински сестри в неприлични пози и разни розовобузести лица от реклами за перилни препарати.
Как можеше да се нарече това? Колажи? Като техника – да.
Лично аз мисля, че това беше един от първите – тогава, през 70-те! – бунтове. Бунт личен, без претенциите да бъде широко огласяван! Бунт – подигравка едновременно с презрелите и додеяли на младите форми на култура, които бяха възхвалявани и на Изток, и на Запад, но и подигравка, използваща гротеската и епатажа – с консуматорското общество, което още тогава беше предмет на безкрайни въздишки и стремления на градските комилфо хора у нас.
Как можеше да се нарече това? Колажи? Като техника – да.
Лично аз мисля, че това беше един от първите – тогава, през 70-те! – бунтове. Бунт личен, без претенциите да бъде широко огласяван! Бунт – подигравка едновременно с презрелите и додеяли на младите форми на култура, които бяха възхвалявани и на Изток, и на Запад, но и подигравка, използваща гротеската и епатажа – с консуматорското общество, което още тогава беше предмет на безкрайни въздишки и стремления на градските комилфо хора у нас.
–
Днес колажите на Русчо Тихов от ония години са изложени в галерия Етюд и гледайки ги, съвременникът едва ли ще усети онази актуалност; за сметка на това, ще усети противоборството на отделните елементи в колажите, взаимното разрушаване и в същото време – пораждане на смисли в тях.
На другия етаж на галерията са изложени други неща, правени днес. Казвам неща, защото не мога да намеря друга дума за това гъмжащо множество от всякакви предметчета – от стари сидита през мъниста, парчета пластмаса и релси на детско влакче до капачки от водка и бурми от разни джаджи. Огромното количество дреболии сякаш е изсмукано от кофи за смет и забравени чекмеджета. И хвърлено върху рамките, се е залепило в тях по най-случаен начин. Сякаш. Някои казват, че това е арт брют, а техниката наричат асамблаж.
Не мога да не се възхитя на упорството и методичността, с които моят приятел Русчо лепи нищо и всичко значещите дребосъчета от ежедневието. Той ми напомня някак за онзи френски пощальон, който всеки ден се връщал в къщи с камъчета в торбата си, които вграждал в строежа в двора си. При Русчо обаче не виждам нищо толкова патетично – дребосъчетата му, подредени хаотично, според мен, се кикотят хорово, кискат се предизвикателно и чак при вглеждане, на втори поглед, започват да задават въпросите си към гледащия. Какво е това? Защо е?
Може би във времената, когато съвременното изкуство – в цялото си многообразие – излезе от рамката не, ами предпочèте да съществува аморфно, но опивайки се от своите постоянно менящи се връзки с менящата се действителност в традициите на Дюшан – в тези времена вече няма смисъл да се залага на съпоставката на предмет и действителност, на творба и действителност, може би вече смисълът е в разказа. И Русчо, лепейки непотребни дребосъчета, ни разказва нещо. Но какво?
Ще рискувам: може би „смисълът и съдържанието” на новия разказ, след и отвъд Съвременното изкуство, е конструирането на онова многомерно пространство, вървейки из което всеки, като в гората от символи на Бодлер, ще следи криволиците на собствен разказ, ще разказва себе си.
Но пък не е ли това връщане в отправната точка. Изкуството като разказ.
Може би във времената, когато съвременното изкуство – в цялото си многообразие – излезе от рамката не, ами предпочèте да съществува аморфно, но опивайки се от своите постоянно менящи се връзки с менящата се действителност в традициите на Дюшан – в тези времена вече няма смисъл да се залага на съпоставката на предмет и действителност, на творба и действителност, може би вече смисълът е в разказа. И Русчо, лепейки непотребни дребосъчета, ни разказва нещо. Но какво?
Ще рискувам: може би „смисълът и съдържанието” на новия разказ, след и отвъд Съвременното изкуство, е конструирането на онова многомерно пространство, вървейки из което всеки, като в гората от символи на Бодлер, ще следи криволиците на собствен разказ, ще разказва себе си.
Но пък не е ли това връщане в отправната точка. Изкуството като разказ.