Чуждо и познато

Текст, написан от Ани Васева за новата премиера на Галина Борисова „4G – ретроактивна интерференция“ в галерия „Етюд“ (2022-2023).
Текстът е написан за платформата „Нови драматургии“ на 22 декември 2022 и е публикуван ТУК.

 

В спектакъла на Галина Борисова „4G – ретроактивна интерференция“ участват Виолета Витанова, Марион Дърова и Александра Спасова – имена, добре познати в сферата на съвременния танц. Имена, които гарантират качество и удоволствие. А за четвъртата изпълнителка, Михаела Люцканова, представлението е сценичен дебют. Какво повече може да си пожелае дебютантът изпълнител, освен първият хореограф, с когото работи, да бъде Галина Борисова. Ще следим обещаващата кариера на младата изпълнителка с интерес.

Загадъчното заглавие на спектакъла отвежда към взаимодействието, видимо и невидимо. Към начините, по които телата, чужди и познати (колкото и да са близки две тела, те винаги остават чужди, дори и в най-близкия интимен контакт), се сближават и раздалечават, движат се в хармония или катастрофират, привличат се и се отблъскват. Каква част от действието, от движението е видима и осезаема за страничния наблюдател и какво остава скрито? Как интерпретираме вътрешния живот на групата, чиито код и принципи не разбираме? Доколкото познато ни е познатото? Доколко е чуждо чуждото? „4G – ретроактивна интерференция“ поставя зрителя в периферията на действието, чието основно действащо лице е групата – група от сходни, но различни индивиди. И това е група, която подобно на рояка пчели или мравуняка, има групово съзнание. Токовете и енергиите, протичащи във вътрешността ѝ създават видими за наблюдаващия движения, но онова, което причинява промените, остава скрито.

Представлението се основава на импровизация, кодът е зададен, реалното протичане на действието във времето е оставено на случая, на моментните инвенции, сблъсъци и разминавания. Спектакълът е винаги жива материя и винаги е в една или друга степен импровизация, но когато степента на случайност е увеличена, когато изпълнителите са натоварени с отговорността и свободата да взимат множество моментални решения, усещането за пластичност, за вход в непознатото и неочакваното, става осезателно. Намираме се в територия, където всичко може да се случи. Територия, в която интерференциите са едновременно свръхконтролирани и напълно безконтролни.

От мрака изплуват тромаво клатушкащи се, странни фигури. Нахлупените на главите им плетени кошници приличат на шлемове без визьори. Върху светлите костюми са изрисувани деликатни стебла индрише. Босите крака са обути в чехли, по краката и ръцете са налепени едри парчета лейкопласт, ръцете стискат купчина пластмасови бутилки, облепени с разноцветно тиксо, а според надписите съдържат различни видове биологичен материал. Картината е чужда и неясна, но съдържа познати елементи. Болничен коридор с разбягали се пациенти по чехли, току-що изтръгнали абокатите си, или домашна сбирка на извънземни безлики тролове.

Познатото се е сляло с непознатото, отчуждено е. Индришето, чехлите, кошниците сякаш за загубили обичайните си функции и обичайния си контекст и са се превърнали в странни, чужди обекти, артефакти от неизвестна култура, които ни напомнят на нещо, но си остават далечни. Слепите фигури бавно се придвижват из пространството, изпускайки бутилките. Шумът от падането на пълната с течност пластмаса стряска потъналите в мрака зрители. Чуждите тела в брауновото си движение създават и усещането за опасност – сякаш всеки момент ще катастрофират в публиката. Аудиозаписът на уморените, резигнирани гласове на изпълнителките рисува неясна картина на нечие невидимо присъствие.

Когато плетените шлемове са отстранени, отдолу се показват закачулени глави – лица отново почти няма. Четири сходни, но разнородни фигури, напълно непознати и трудно различими. Костюмите се сливат с опънатите по стената пана, а по-късно и с подредените на пода текстилни квадрати – върху всички се появяват стеблата индрише. Изпълнителките внасят четири саксии с растението. Растителният мотив, двуизмерен върху костюмите, стените и пода, се появява и в обем, декоративното се смесва с живото. Това я някаква странна оптическа илюзия, в която не плоското е изображение на обемното, а обемното като че ли се отделя от плоското, заживява като Пигмалионовата статуя. Растенията се превръщат в декор на светлинен спектакъл, оживяват, създавайки нов, призрачен, сенчест свят. Светлината играе, сенките на растенията се напластяват по тавана, пластове и пластове от сенчести индришета се разкриват един след друг, цяла гора от сенки на индришета пониква, цяла джунгла.

Вертикалната ос е сменена с хоризонтална, телата се плъзгат по земята, извънземните роботи се превръщат в извънземни сирени, потрепващи, приканващи върху своите бели скали с бледи индришета, а сред прибоя се долавя и омайващият им зов „Ксанакс, меланин, скинос…“ Напрежението от приглушената атака на непознатото е размито с потока на успокоителните. Одисей е поканен да почине на меката скала, да заспи и да забрави. Да се пренесе в една напълно фантастична страна, която може да е колкото привлекателна, толкова и опасна. Така изтлява действието, сред забрава и лукаво намигване към зрителя. Движението отмира, забравило накъде е тръгнало. Групата се разпилява сред публиката, все едно никога не я е имало, все едно никога не е била група, все едно непреднамерено събраните тела са разпръснати от същата случайност, която ги е събрала.

„4G – ретроактивна интерференция“ е едновременно пестеливо откъм средства и визуално въздействащо представление. Въздейства вглъбеността на изпълнителките в собствения им, чужд и за нас, и за тях свят, потънали в неразгадаемите си, но последователни действия, обречени на пустота и невъзможност. Въздейства и спектакълът на светлината, постоянно движеща се и променлива, създаваща сенчести, безплътни джунгли и плоски, двуизмерни светове. Въздейства и присъствието на познатото, което си остава необяснимо чуждо до самия край.