Текст, написан от Петя Александрова по повод спектакълът „Револверът“ в галерия ЕТЮД (2016).
Текстът е написан за портал http://kultura.bg – публикуван на 05 октомври 2016 ТУК.
В началото са ремарките. Изписване на субтитри над главите на актьорите, които седят мълчаливо на столове пред осветени правоъгълници и държат в ръцете си таблети. Ние ги четем, героите също ги четат (може би в устройствата?) и повтарят на глас. Като репетиция на маса.
Така започва спектакълът „Револверът“, не съвсем обичайно, без да е наопаки. Подаване на сламка, уж в помощ на зрителя. Да, недвусмислено пиеса в пиесата, но всъщност „пиеса-в-пиеса-в-пиеса-в-пиеса…“ Няма единство нито на време, нито на място, нито на действие. Описаната първа сцена е градина с разклоняващи се поне три пътеки – нишката на текста (агресивно действен в началото), на мултимедията (празни рамки, които може да се напълнят с образи от спектакъла), на актьорското поведение (неподвижност и втораченост в нещо, което не виждаме).
В хода на спектакъла ще бъдем подведени и в трите посоки. Текстът от ремарките ще се забави в изписването, дадена фраза ще се застои на място с натрапчивост (copy/paste), после ще бъде омаловажена и от един момент надписите ще спрат да ни интересуват. А думите ще се наслагват върху други думи, свои и чужди, днес, вчера, в митологични времена. Думи-закани, думи-капани, думи-страст, думи-поезия, думи-убийци, думи-пустота.
Мултимедия в белите правоъгълници (намигване към Малевич) така и няма да има, те ще останат само рамки, обляно в светлина бяло – рамки обаче на какво? Първото пространство (горе вляво) ще бъде изоставено, героите ще се обвият около колоната вдясно, а после ще се спуснат по стълбите долу, където ще влезем в огледалния свят, но в него ще съзрем само загатната тоалетната.
Актьорите първо седнали ще се раздвижат, ще пият въображаемо екстравагантно питие, после ще затанцуват, ще си съперничат. Но така и няма да проникнем в техните таблети, които може би отразяват паралелната им (по-съществена за тях) реалност. Защо ги държат, за какво ги ползват в спектакъла?
Той (Георги Златарев) ще бъде в черно, но бос и това веднага ще ни смути, ще придаде тревожност и уязвимост, като в оня сън на Бунюел, от който се ражда сцена в „Дискретният чар на буржоазията“ – актьор, който излиза пред публика, облян от светлина, но е без обувки и всички го забелязват. Тя (Искра Ангелова) ще бъде също в черно, малко обръкващо облекло – гащиризон-шалвари, хем свободно плъзгащи се по бедрата, хем обвиващи като в покров.
Пиесата на Майя Праматарова е публикувана в списание „Страница“, представяна е вече в Москва, Бостън, Ню Йорк и Чикаго, но на сцена е първа среща за българските зрители. Проектът „Револверът 2Х2“ включва само 10 представления, които се играят на български и на английски език, и свързва текста с конкретно място на действие, – авторите го определят като „автентичната атмосфера на site-spesific Theatre“. Пространството е софийската галерия „Етюд“, само на една година, даваща трибуна на изложби, фотография, танц, фестивали, лаборатория под крилото на хореографката Галина Борисова. Екипът включва режисьора Стилиян Петров (работил вече с Майя Праматарова по превода й на „Фотоапарати“ на Пьотр Гладилин), от когото се очаква интелигентен, вглъбен и модерен прочит, от сценографа Венелин Шурелов – мултимедийно решение и така през костюмите на Елица Георгиева, музиката на Иван Шопов и хореографията на Мила Искренова – все прозираме решения извън шаблоните. Плюс подбора на актьорите Георги Златарев и Искра Ангелова: без предварително сработване, с немаловажното изискване да владеят английски и с нетрадиционна предистория – той е от колежа „Любен Гройс“, днес в трупата на театър „Възраждане“, впечатляващо изпълнение на Бернарда Алба в „Къщата на гнева“; тя – по-популярна като водеща на телевизионното предаване „Нощни птици“, отколкото от сцената, може би от „Красиви тела“.
Особеното напрежение на спектакъла е в противоречието между ерудитската необичайност на текста и постановката му и разпознаването на перманентната вторичност на модерния човек. Неговите преживявания са copy/paste, той самият е copy/paste. Едно голямо кухо разочарование от самите себе си.
Някога между героите е имало любов. Тя си е отишла – дали защото нещо се е случило, или просто защото времето отминава? „Револверът“ може да се преживява като опит да се възроди и анализира безвъзвратно отлетялото чувство, а може да се гледа и като низ от митове – гръцки, ницшеански, театрални. Нас ни няма, ние сме цитати на архетипи, може би отражения в таблетите и огледалата.
Той е без име, но в друг живот е Демофонт. Тя се разклонява в няколко Филиди. Демофонт е от второстепенните (тази периферийност е важен елемент на авторовото его или по-точно скромност) персонажи от Троянската война, който в завръщането си по пътя е спасен от тракийската принцеса Филида. Тя се влюбва в него, но той иска да продължи към Гърция и й обещава брак, в който не вярва. Тя също не вярва и загива от безлюбието му и неговата неискреност. Дали му отмъщава? Дали той се разкайва? Дали възмездието го поглъща? Всички варианти съществуват в митологията едновременно – и на сцената също. В тази история любовта има много лица – пагубната страст, изчерпването на любовта, ревността като собственост върху чужд живот, дълга от благодарност. Дали защото от дете съм съчувствала все на троянците, но мен ме омайва и парадоксалната съдба на всичките онези гръцки герои, уж победители, които с толкова жертви спечелват войната, но всъщност губят всичко истински значимо за тях по пътя и при завръщането си – любовта, смисъла, живота си. Съвсем на място в „Револверът“ се появява поезията на Кавафис (в заиграване с два превода), който май единствен „е разбрал Итаките що значат“. А на героите от спектакъла е останало само copy/paste да възпроизвеждат митологичните драми.
Петя Александрова