Дневникът на Вацлав Нижински

Categories Публикации

The Diary of Vaslav Nijinsky / Дневникът на Вацлав Нижински
Edited by Joan Acocella
(превод със съкращения Галина Борисова)

Текст, написан от Галина Борисова по повод 5-тото издание на фестивал „Етюди и приятели, послветено на 70 годишнината от смъртта на Вацлав Нижински. Тази година фестивал „Етюди и приятели“ ще се провежда онлайн от 15 септември до 15 ноември 2020 с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“ – Столична община.

Текстът е публикуван в блог-платформата „Предпочитания за танц“, с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“

През декември 1917г., Вацлав Нижински, един от най-знаменитите мъжки танцьори в Западния свят, се премества във вила в Сент Мориц с неговата съпруга Ромола и три годишната си дъщеря, Кира. Неговите отношения със Сергей Дягилев и Ballets Russe,
компанията с която той стана известен, са приключили и сега по време на войната е невъзможно да се организират каквито и да е нови ангажименти. Така че той и Ромола се местят в неутрална Швейцария, за да изчакат по-мирен период. По време на
примирието, Нижински започва да полудява. Дневникът, който той започва е написан за шест седмици и половина, от януари до 4 март 1919, и е запис на неговите мисли, когато това започва да се случва. Доколкото знаем, това е единственият записан разказ от голям майстор артист. И други артисти са полудявали – Шуман, Ничше, Ван Гог, Арто – но никой от тях не ни е оставил такива записки.

Нижински е роден в Киев през 1889г. в семейство на полски танцьори, които са се издържали от турнета през лятото с циркови и оперни представления, пътувайки в Полша и Русия. Неговите родители са и първите му учители. На 7 годишна възраст Нижински прави първият си професионален дебют в цирково представление във Вилнюс, изигравайки коминочистач, който спасява прасенце, заек, маймунка и куче от горяща къща. През следващите години неговият баща Томаш изоставя семейството (неговата любовница е бременна), като майката Елеонора се премества с трите си деца в Санкт Петербург. На девет години Нижински се записва в Императорското театрално училище, същото училище което дава път на Михаил Фокин, Анна Павлова, Тамара Карсавина, Джорж Баланчин и Александра Данилова – повечето както и Нижински, започват своите кариери с Ballets Russe на Дягилев, а също там по-късно учат и Рудолф Нуреев, Наталия Макарова и Михаил Баришников. Нижински е лош ученик (неговата сестра Бронислава често му помага за уроците), но както скоро става ясно, той е феноменален балетен танцьор. По време на неговите изяви в училище е наричан от пресата чудо, а когато завършва училището през 1917г., на 18 години е приет в Императорския балет на Петербург не като танцьор на корде-балета, а с ранг на корифей звезда. Най-добрата балерина Матилда Кшешинска го взима за партньор.

По това време в Русия с балетните танцьори се е провеждала тежка сексуална търговия. Някои танцьори действително са приемали хонорари от намесените покровители, за да ги запознават с други балетисти. През 1907г. един танцьор запознава Нижински с тридесет годишния принц Павел Лвов, богат спортен ентусиаст, като за Нижински това може би е първият му сексуален контакт, с благословията на майка му, която не е окуражила неговите хетеросексулни интереси, като си е мислела, че бракът ще попречи
на неговата кариера и е била горда да види сина си с толкова изискана фигура като принц Лвов. Тя даже е била благодарна за неговата финансова помощ. Скоро Лвов се отегчава от Нижински и го запознава с други мъже, един от които през 1908г. е Сергей Павлович Дягилев.
Дягилев е на 35 години, и е изтъкната фигура сред Петербургските артистични среди. Заедно с негови приятели, той е част от така наречената група World of Art, слабо организирана фракция от артисти, музиканти, критици и други писатели, които са си поставили за задача да освободят руската артистична култура от тесните политически диктати (реализъм, национализъм, социален критицизъм), които са доминирали до 1860г. Най-влиятелният проект на групата е било списанието Мир изкуства (The World
of Art, 1898-1904), редактирано от Дягилев.
Пренасяйки Западното изкуство в Русия, Дягилев започва да изнася Руско изкуство на Запад, като Париж става негова база. През 1906г. той представя разточителна изложба на Руски художници и скулптори; през 1907 г. серия от концерти с Руска музика, която
до този момент е била непозната за Европейците; през 1908г. представя операта „Борис Годунов“ на Модест Мусоргски с участието на Шаляпин.

За 1909г. Дягилев планира да покаже в Париж не само Руска опера, но и Руски балет. Нижински пише в неговия дневник, че принц Лвов „ме принуди да му изнеревя, понеже Дягилев ще ми е полезен, като бях представен на него по телефона“. Лвов отива в хотела,
където е настанен Дягилев и така Нижински е назначен на същият ден. И за двамата това е съдбовна среща. Сезонът през 1909г. в Париж е толкова успешен, че Дягилев назначава постоянна трупа Ballet Russes. Тази трупа става едно от най-бляскавите и влиятелни начинания в Европа от 1910 до 1920г. и по време на съдбоносния решаващ период преди Първата Световна война, Нижински като танцьор изиграва водеща роля от този славен период. Всъщност Ballet Russes прави Нижински известен. В Санкт Петербург той е бил само локално прославен танцьор. Но в трупата на Дягилев и в балетите на хореографа Михаил Фокин – „Силфида“, „Шехерезада“, „Петрушка“ и „Видението на розата“ и др. Нижински става международна звезда. От описанията на неговата сестра Бронислава (която също е танцьор и по-късно хореограф, работейки в посока на експериментирането на Нижински) научаваме, че той е бил изключително виртуозен с безпрецедентни постижения. Също така е бил и изключителен  танцьор. Тези, които са посещавали Ballet Russes не са виждали преди това такъв танцьор.

Разцъфтявайки в Русия, балетът в Европа е позакъснял с половин век, а мъжки танцьори въобще не е имало. Техните партии са били изпълнявали от жени травестити. И затова Нижински е бил като чудо, въпреки че където и да е пътувал, винаги славата му е свързвана и със скандали. Една от причините е, че е бил любовник на Дягилев. Михаил Фокин поставя за Нижински специално ролята на златния роб в „Шехерезада“, където той се появява в кафяво трико, ухилен с навити перли, не толкова като сексуален обект, но представяйки сексът сам по себе си, със всичките натрупвания на перверзност, които представите от края на века може да ни доставят: екзотика, андрогинно, поробителство, насилие. И извън сцената Нижински е изглеждал екзотично. Имал е татарско лице с изпъкнали скули и спускащи се надолу очи. В училище са го наричали „малкото японче“. Такава е била неговата личност: толкова присъстващ и силен на сцената, но в живота – наивен, срамежлив, рецесивен, почти празен. Върху него може да се прожектира каквото и да било. Говореше се, че е носел изумруди и диаманти дадени му от Индийски принц на фантастичните балове, които са се устройвали. По време на представленията феновете са влизали в гримьорната и са му крадели долните му гащи.
Още по-големи стават скандалите, когато Дягилев окуражава Нижински да стане хореограф. От 1912 до 1913 той продуцира три балета; „Следобедът на един фавън“, „Пролетно тайнство“ и „Игри“, които изобщо не са наподобявали на балетите от онова време. Прекрасни триизмерни форми, обърнати навътре стъпала, не както при балета – отворени, всичко което присъства във балета – той го пренебрегва. Под негово настояване и инструкции танцьорите са ходили в профил, прорязвайки въздуха като с остриета, или прегърбени, забивайки стъпалата в дъските („Следобедът на един фавн“). Подходът е бил много аналитичен, а танцьорите са изглеждали „грозно“ и са се чувствали дискомфортни емоционално. До нас оцелява само „Следобедът на един фавн“, но и тази единствена хореография показва как Нижински превръща балета в модернизъм. Този подход не е бил широко популярен като много по-късно, след смъртта му, този стил става разпознаваем. Тези новаторки балети са предизвиквали смут. Добре познатото „Пролетно тайнство“, което е представено в Theatre des Champs-Elisees е предизвикало бунт в Париж. Извикана е полиция. Всичко това е като добавка към известността на Нижински.

Нижински е бил нестабилен още от неговата младост. Стасик, неговият по-голям брат е бил ментално нестабилен и е бил хоспитализиран като тинейджър. И както Бронислава Нижинска предполага, проблемите на Стасик започват, когато е паднал от прозореца като дете, и неговото положение няма много общо с това на Нижински. Има и други обстоятелства. Питър Оствалд, в неговата биография от 1991г. за Нижински размишлява, че той може да има генетична предразположеност към депресия по линия на неговата майка (като вдовица е гладувала до смърт). А също може би Нижински е страдал от мозъчно увреждане, повлияно от сериозното падане когато е бил на дванадесет години. Във всеки случай той не е бил като другите момчета и в късното си юношество. Когато е бил на осемнадесет, по време на първия му сезон с Имперския балет, по време на първо действие на „Лебедово езеро“ той е започнал да се покланя, докато оркестъра все още е свирел. Ако в този момент той е бил неуравновесен, славата, която сега се разгаря около името му може би щеше да го разстрои допълнително. И ако тогава е успял да стане знаменитост, какъв би могъл да е ефекта на тихото момче, две години по-късно, когато Парижани след неговият дебют с Ballet Russes го обявяват за божествен танцьор. Артистите винаги са имали проблем как да си обяснят изникналите в главите на публиката фантазии за тях, и за Нижински е било още по-сложно и уязвимо. Това, че той постоянно пише в дневниците си, че е Господ, е свързано с отношението на Руската публика, която го обявява за такъв.
За тези които познават Нижински като възрастен, най-странното нещо което можем да кажем за него е социалната му неспособност и некомпетентност. Танцьорката Лидия Соколова, която е работила с него през 1913, казва, че когато му е задавала въпрос, той си  обръщал плахо главата, все едно ще се прицели в стомаха ти…Той трудно е говорил с когото и да е, и изглежда, че е живеел като на различно място. И всичките неща, които са писани за него, след като той полудява, явно оцветяват тези факти. Някои от неговите колеги казват, че е бил повече учтив с хората, които са говорели руски, но въпреки това си остава забележително интровертен. На партита той е седял тихо и си е гризял пръстите. Даже и жена му, която се е опитвала да пази репутацията му казва, че танцьорите са го наричали зад гърба му: „тъп звънец“.
Тези социални затруднения направиха кариерата на Нижински в много отношения кошмар. Трупата на Ballet Russes е била тренирана в академичен стил. Да се предизвикат да забравят всичкото това и да се движат като фигури от античен фриз или аборигени около лагерен огън изисква тактика, търпение, и отлична комуникационни умения: точно това, от което Нижински се нуждае. Соколова споделя, че след като той я е накарал във „Фавн“ по скоро да се движи между фразите, отколкото по музиката, тя се разплаква и избягва от студиото. Останалите са останали, но са ненавиждали неговата работа и са му го казали. „Следобедът на един фавьн“, единадесет минутен балет се е репетирал повече от сто часа. И Нижински е трябвало да се справи не само с опозицията на танцьорите, но и с композитора Дебюси, който е мразил този балет и не е говорил изобщо с критиката и публиката. По време на премиерата на „Следобедът на един фавьн“ публиката толкова много е шумяла, че танцьорите не са могли да чуват музиката. Нижински е стоял зад кулисите с изпотено лице и е отброявал музикалните фрази – отчайваща гледка. И въпреки стреса като танцьор, стресът му като хореограф е бил по-голям.

В същото време отношенията му с Дягилев са били влошаващи. По време на  „Следобедът на един фавьн“ тяхната любов очевидно е приключила. Още повече, Дягилев е изоставил Нижински и като артист. Следващият балет на трупата „Легенда за Йосиф“, която е трябвало да хореографира Нижински, и може би поради скандалът с премиерата на „Следобедът на един фавьн“ и отказа на трупата да работи с него, Дягилев е поканил хореографа Михаил Фокин. Дягилев явно е предал това свое решение на Бронислава, сестрата на Нижински, която е била делегирана да предава такива вести на брат си. Нижинска споделя, че тогава е бил в „ повишено състояние на „неврозност“…и е чувствал, че около него се прави заговор.
Може би това обяснява, последвалите действия, които Нижински прави – да се ожени. През лятото на 1913, скоро след премиерата на „Следобедът на един фавьн“, трупата заминава на турне в Южна Америка. Дягилев не придружава компанията, но Ромола Пулски (1891-1978), богата, силна и амбициозна унгарка, 22 годишна, дъщеря на известната унгарска актриса Емилия Маркус. Ромола е видяла как Нижински танцува през 1912. Тогава тя решава да се ожени за него и да се присъедини към трупата. На кораба, на път за Южна Америка тя демонстрира на Нижински интереса си към него и след две седмици, след като пристигат (по това време те не са имали общ език, на който да се разбират) Нижински й предлага да е оженят. Сключват брак в Буенос Айрес.
Това е и началото на серия от кризи, които се увеличават по-късно. Първо Дягилев го уволнява. Това е нетърпимо; каквото и да са техните отношения, той още счита Нижински за негов партньор и тази изневяра е пагубна. Когато научава новината, че Нижински се е оженил, приятелка на Дягилев казва, че той е станал истеричен „ридаейки и крещейки“. Докато Нижински не разбира какво се случва и пита Стравински истина ли е това, че Дягилев не иска вече да работи с него като добавя: „тогава аз губя всичко“. Стравински описва това писмо по-късно като „документ на такава поразителна невинност“, каквато само герой на Достоевски може да притежава. Но за Нижински ситуацията наистина е загуба на всичко което има, както той я описва.

В друга ситуация Нижински е можело да танцува и с други трупи като балетист, но той вече не е изпълнявал стандартен репертоар, по-скоро става експериментален танцьор след като приключва с Имперския балет. Той има нужда от различни роли, а също така
и да създава хореографии. И затова се нуждае от Ballet Russes, компания, която единствена експериментира. В случая Нижински е бил неспособен след отстраняването му да си намери работа. И не е разбирал, че животът му като артист е зависел от Дягилев. Нито пък е можел да менажира трупа, както по-късно се разбира. С помощта на лоялността на сестра му Бронислава, той започва работа в Лондон, но след две седмици на изтощение прекъсва този двумесечен договор. Тогава може би настъпва неговата първа криза. „не е можел да спи, плачел по цял ден, крещял“, поради отговорността с трупата, като това още повече го е изтощило. Неговата първа дъщеря Кира се ражда през юни 1914. Скоро след това семейството се мести в Будапеща, за да посетят майката на Ромола, когато започва Първата Световна война. Нижински като чуждестранен враг е в нещо като виртуален арест в дома на Емилия Маркус, майката на жена му. За година и половина той не танцува, опитва се да измисли как да записва танц.
През 1916 г. Нижински е освободен от Дягилев и неговите приятели от този си усамотен период, понеже Дягилев се нуждае от него за сезонът в Метрополитън Опера в Ню Йорк. Танцьорите се връщат в трупата, въпреки че това събиране с Дягилев е отровено от кавга за пари (Ромола решава, че Нижински ще съди Дягилев понеже няколко години не му е изплащал заплата). Поради нейно желание Нижински съди Дяглев през 1914. Когато този първи сезон приключва, Ото Кан, директорът на Метрополитън, който е ангажирал за втория американски сезон Ballet Russes, както и за турне из страната (1916-17), неразумно решава за този период вместо Дягилев, да покани Нижински. И това се оказва най-деморализираното и хаотично турне на трупата, което някога се е осъществявало. Четиримесечното приключение, спирайки в 42 града, с повече от 100 танцьори и музиканти е огромна административна работа, а Нижински не притежава такива умения. И още повече, по това време той започва да има влияние от Димитри Костровки и Николас Звезев, които са последователи на религиозната философия на Лео Толстой. Всяка вечер Нижински остава в каютата във влака с тези „мужици“, както Ромола ги нарича, за да изповядват вярата. Роден Римски католик (получил някакъв ортодоксален тренинг в училище), Нижински мечтае да стане монах и това, че е изучавал Толстой с години според Ромола е оказало огромно влияние. Сега той следва с цялото си сърце Толстой. Става вегетарианец; опитва се да изповядва „брачно целомъдрие“. Започва да носи селска риза и споделя с жена си, че иска да спре да танцува и да замине за Русия, да оре земята – това заявление я подтиква да го напусне за последното турне. И той започва да се опитва да управлява компанията според неговата нова вяра. Например започва да практикува демократични кастинги, давайки на не толкова познати танцьори главните роли, включително и неговите, и често не обявява тези промени на публиката.

След това ужасно турне, когато Метрополитън загубва четвърт милион долара, Нижински танцува с Ballet Russes още няколко месеца, в Испания и Южна Америка, през 1917. През това време той е приклещен не само между разправиите с Ромола за неговия Толстоизъм, но и между Дягилев и Ромола, която смята, че Дягилев унищожава Нижински. Ромола си позволява даже да уреди детективи, които да следят съпруга й.
След 30 септември 1917, Нижински танцува с Артур Рубинщайн в помощ на червения кръст в Монтевидео. И според спомените на Рубинщайн, Нижински е закъснял с появяването си във втората част, докато музикантите са свирели национални химни, за да му дадат време. Изпълнявайки няколко стъпки по музика на Шопен, Нижински е изглеждал по-тъжен и от смъртта на Петрушка, когато е изпълнявал тази роля. Рубинщайн се е разплакал. Това е била последната поява на сцена на Нижински. След това той се мести със семейството си в Сен Мориц.
Според Ромола, първата година в Швейцария минава добре (може да считаме това за съмнително, понеже само тя е свидетел по това време). Ромола казва, че Нижински всеки ден е тренирал на балкона на къщата им, която се е намирала на върха на хълма над Сен Мориц. Планирал е да създаде училище в Русия за хореографи, композитори и сценични артисти. Разработвал е нови балети, рисувал е и е работил върху неговата система да записва танц. Накрая на същата година той получава писмо от сестра му Бронислава, която се е завърнала в Русия, че техният брат Стасик е починал, като според Ромола, Нижински е приел това със усмивка.

През 1919г., Нижински започва да се променя. Затваря се в стаята си през цялата нощ, рисувайки непрекъснато, със завидна скорост. В Санк Петербург той е учил рисуване при Леон Бакст. Марк Шагал, който е учил също при Бакст казва: „Нижински рисува
„като дете“. И до сега рисунките му, които прави толкова бързо и маниакално изглеждат детски (или модернистични), но са завладяващи. Повечето от тях са рисунки на очи, и както Ромола казва: „очи взиращи се във всеки ъгъл, черни и червени“. Когато е запитан какво означават, той отговаря, че са лица на войници. Други рисунки изобразяват пеперуди с неговия облик или паяци, с лицето на Дягилев. Когато заедно са се разхождали, той е спирал и е мълчал за дълго, отказвайки да отговаря на въпросите й. Един ден, докато са вървели надолу към Сен Мориц, Нижински, носейки голям златен кръст на шията си, е спирал хората които са се разхождали и им е казвал, да идат на черква. Той също е правил насилствени заклинания, даже бута надолу по стълбите жена си Ромола, докато е носела Кира, дъщеря им на ръце. Веднъж, когато е помолил нещо медицинската сестра, която се е грижила за Кира, и тя не е изпълнила веднага молбата, той е скочил към нея и я е хванал за гърлото. И тя никога не се завръща.
Нижински прави последен концерт в хотела, който е наблизо. Според описанието на Ромола, Нижински внася стол, на който сяда и около половин час се взира в публиката. После разстила черно и бяло кадифе на пода, във формата на кръст. Стоейки в центъра
на кръста, той казва на публиката: „Как да танцувам войната…войната, която вие не предотвратихте“. След това започва да импровизира насилствено соло и в един момент спира. И на същият ден, 19-ти януари 1919 преди да си довърши обяда и да отиде да си вземе костюма за концерта, той започва своя дневник.

 

Текстът е част от програмата на фестивал „Етюди и приятели“ 5-то издание 2020, което се осъществява с финансовата подкрепа на Програма „Култура“ на Столична община, в партньорство с галерия Етюд и фондация Етюд.
Текстовете в блог-платформата „Предпочитания за танц“ са изготвени с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“