ЕДИН СЛЕДОБЕД

Categories Публикации, Фестивал 2020

ЕДИН СЛЕДОБЕД
Текст на Ани Васева

Текст, написан от Ани Васева по повод 5-тото издание на фестивал „Етюди и приятели“, послветено на 70 годишнината от смъртта на Вацлав Нижински. Тази година фестивал „Етюди и приятели“ ще се провежда онлайн от 15 септември до 15 ноември 2020 с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“ – Столична община.

В поемата „Следобедът на един Фавън“ от Стефан Маларме желанието се явява като внезапен порив, без обяснение, без предистория, без хоризонт на развитие. Обектът на желанието – нимфите, са сякаш сгъстяване на самия въздух, безплътна плът, която мигновено подлудява фавна. Не е блян, който предхожда реалното събитие, а блянът е самото събитие и то идва без предупреждение. Фавън и нимфи – козлоногият, сатирът, Пан и ефирните горски деви. Фавнът е етимологически обвързан с фауната, той е самото Животно и срещата му с въплатената убегливост на жената, едва отделила се от растенията, земята и водата, би могла да бъде сблъсъкът на косматото, рогато, инвазивно, агресивно желание с меката, податлива, приемаща пасивност (плитката на нимфата, увита около рога на фавна). Поемата неслучайно изобилства с фалически и изобщо сексуални образи. Маларме обаче описва не похищаването, не проникването и отдаването/поддаването, а зародилия се в следобедната мараня на пустотата и безделието порив, разтварящ се в нищото. Неосъществено желание, фантазия, която се разпилява така, както е възникнала. Опразнената от думи душа и натежалото тяло[1] отново се отпускат в тишината на следобеда. Следобедът е пълен със сенки.

Това следобедно застиване на мига Боян Манчев е описал във философския си фрагмент „Паника”[2], където отбелязва и етимологческата връзка между името на бог Пан и думата „паника” – паниката е безпокойство, появило се от нищото, в най-безметежния и идиличен момент. „Паниката е близостта на Пан”. А фавнът е двойник на Пан. Фавнът е и следобедната празнота и онова, което я нагнетява и трансформира. Следобедното време в гората, време празно от събития, е и време на празното очакване – очакване сред нищото, сред празно време, на нещо, което ще случи и няма да се случи едновременно. Това очакване го има и в музиката на Дебюси[3]. Нещо ще се случи, но това няма да е война, пожар, влюбване, сватба, изнасилване, отвличане, измяна, коварство, убийство – обичайните драматични сюжети – а ще е нещо леко, нещо едва забележимо, нещо, което трудно може да се впише в наративни термини: желанието на фавна е събудено от полу-нереалните нимфи и това е всичко. Набъбването на желанието и последващото му разтваряне в следобеда е отразено и в набъбването и затихването на музикалните гласове.  Същото движение – завихряне на желанието от нищото и повторното разтваряне обратно в природата, в дърветата и камъните, улавя и балетът на Нижински.
Желанието в „Следобедът на един фавън” на Нижински, колкото и скандализираща форма да му е дадено, не е онова брутално желание, което често получава повече или по-малко подходящото определение „животинско“. Това е видимо и в сценографското и костюмографско решение – няма косми, тежки рога и хипертофирали мускули, няма груби линии и агресия. Има деликатен рисунък, цветни петна, стилизация. Но стилизация, която докарва публиката до лудост – т.е. стилизация, която не е умъртвила желанието. Мотивът на плоското, който прорязва и сценографията и хореографията (плитката сцена, „египетските“ пози и т.н.) има и силна вътрешна връзка с образа на внезапно възникналото и затихнало следобедно желание. Това не е желание-вихър, което срива света, заради което започват войни, това не е началото на епически разказ. Това е един отрязък от плоско време без дълбочина. Повърхността се раздвижва за момент и след това се успокоява отново. Фризът е и freeze – замръзване. Замръзване в поза, но и спиране на времето, застиване на момента. Такова застиване се получава сред безвремие – безвремието на следобеда, който нищо не предвещава, но в който всичко може да се случи.

Никак немаловажен е фактът, че желанието се заражда у фавна преди появата на нимфите – и спазматичните движения в слабините, и флейтата и гроздето, които допира до устните си – желанието идва самó, непровокирано от външен дразнител. Затова и докрай остава неясно появяват ли се действително нимфите или те са плод на желанието на фавна, материализирали се от сгъстената материя на съня с отворени очи. Фавнът на Нижински не е подлуденото от лъст Животно, готово да разкъсва, той е друфа форма на живот – съществуваща на границата между плътта и фантазията. Ако има усещане за животно, то то е усещане за голо животно – това, което в края на краищата е човекът, ако си припомним репликата от Шекспир. Черните петна, покрили кожата на фавна, малката, твърда, щръкнала опашка (чиято фалическа форма кореспондира и с флейтата, която в началото фавнът държи в ръка и допира до устните си) – всичко това оставя у наблюдаващия усещането за меко, изложено, съвсем голо тяло, готово, очакващо, едновременно твърдо и меко, готово да се трие, да набъбва, да прониква. Разбира се жалко е, че балетът остава в популярното знание с последните няколко такта, в които фавнът обладава шала на нимфата, след като големият му обем се състои от всички събития, които протичат преди това. Но цялото това безвремие, предусещане, въвеждане, увличане, неслучване, е и нарастването, което въвежда финалната кулминация на скалата. Желанието на фавна намира своето разрешение, което, макар и непълно, го слива, дава му съприкосновение – не с нимфата, а с плата, със скалата, със собственото тяло. Разпиляно желание, пуснато по въздуха, стичащо се по камъка, желание, което може да се завърне отново малко по-късно, в нова или същата форма, все така внезапно и енигматично.

Комбинацията от лекота и напрежение е и това, което формира не само сценографията и хореографията, но и самия фавън на Нижински (както и този на Маларме и този на Дебюси) – моментно изпъване, втвърдяване, готовност за скок, обградени обаче от мекота, от разтварящата се по краищата акварелност на следобедния пейзаж. Поддържането на тази измамна лекота е струвала огромни усилия на балетистите – и ако за изключителния Нижински това се е подразбирало, за останалите изпълнители е означавало безкрайни, изтощителни, натоварващи и често фрустриращи репетиции. Цената на лекотата е висока. Бавното движение може да изисква по-голяма мускулна сила от бързото. Да разделиш движението на микро-движения до степента, в която движение почти спира да има и все пак се поддържа плавен, хипнотизиращ поток на движение, е задача сложна както концептуално, така и практически. Как се прави хореография, която е едновременно плоска, почти двуизмерна, ъгловата, бавна, разделена на видими фрагменти и която все пак постига упоителния равен ритъм на следобедното безделие, в което събитията идват неочаквано? И в чиято филигранна среда може да се оцени динамиката на полета, резкостта на събитието, което е и анти-събитие?
Фактът, че реалната информация за хореографията на Нижински отстъпва пред онова, което неизжебжно си фантазираме, също се вписва в легендарната мъгла около произведението. Гадаем по снимки, опираме се на по-късни интерпретации на същата хореография, на частични съвременни описания. Нижински потъва в мъглата на времето и откъслечния спомен като нимфите, от фавън се превръща в нимфа, обект на всеобщо френетично желание. Аурата му на танцьор, който може всичко, който надскача физическите възможности и природните дадености, предхожда балета, превръща го в мит още преди да е осъществен. Ханна Йарвинен[4] твърди, че траещата във времето нижинскимания се усилва от липсата на достатъчно визуални материали от изпълненията – сякаш фотоапаратът никога не е успял да улови скоковете му, които във фантазията на онези, които само са чували за тях, придобиват свръхзвукова скорост и свръхчовешки размах.

[1] Non, mais l’âme / De paroles vacante et ce corps alourdi… – Стефан Маларме, „Следобедът на един фавън”.
[2]https://boyanmanchev.net/blog/%d0%bf%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%b0/?fbclid=IwAR0eRta9Jhh0AJri3Cl0h7gpjkCa-bVH7PwRL26LVs8sD94qkl_jKS_WTBI
[3] „Симфоничната поема” „Прелюдия към Следобедът на един фавън” на Дебюси.
[4] Hanna Järvinen , Dancing Genius. The Stardom of Vaslav Nijinsky, PALGRAVE MACMILLAN, 2014.

Ани Васева
10.2020

 

Текстът е част от програмата на фестивал „Етюди и приятели“ 5-то оnline издание 2020, което се осъществява с финансовата подкрепа на Програма „Култура“ на Столична община, в партньорство с галерия Етюд и фондация Етюд.