РЕФЛЕКСИИ: Нижински – обожаван и неразбран гений на танца

Categories Публикации

РЕФЛЕКСИИ: Нижински – обожаван и неразбран гений на танца
Мила Искренова

Текст, написан от Мила Искренова по повод 5-тото издание на фестивал „Етюди и приятели“, послветено на 70 годишнината от смъртта на Вацлав Нижински. Тази година фестивал „Етюди и приятели“ ще се провежда онлайн от 15 септември до 15 ноември 2020 с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“ – Столична община.

Текстът е публикуван в рубриката РЕФЛЕКСИИ, с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“ – Столична община, както и в блог-платформата „Предпочитания за танц“, с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Сред основателите е на танцово студио „Ек“. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“.

През 2020 светът отбелязва 70 години от смъртта /8 април/ на Вацлав Нижински, едно от най-големите имена в танца на 20 век. А на 12 март се навършват 131 години от рождението му. Животът и съдбата му, както и гениалното му творчество винаги са били обект на голям интерес и на множество изследвания. Написа за „въпреки.com” Мила Искренова, хореограф, танцов критик и педагог.


Сегашната годишнина е повод отново да повдигнем завесите пред феноменалната му личност. „Летях със самолет и плаках. Не знам защо, останах с впечатлението, че той е на път да унищожи птиците … Хората посещават църкви с надеждата да намерят Бог там. Той не е в църквите, или по-скоро, Той е там където и да го търсим … Шекспировите клоуни, които имат толкова много хумор, са ми привлекателни, но имат зли черти, поради което са отчуждени от Бога. Оценявам шегите, тъй като съм Божия клоун. Но вярвам, че един клоун е перфектен, само ако той изразява любов, иначе за мен не е божествен клоун … “ Този фрагмент от дневниците на Нижински, като че ли дава ключ към душата на гения. Дневниците му излизат в оригиналния си вид през 1979, след смъртта му. В първоначалните издания те биват силно редуцирани и редактирани от съпругата му Ромола, която се опитва да запази митологичния образ на гениалния танцьор и хореограф, изчиствайки всякакви интимни подробности, които биха могли да го компрометират. Но дали същността на гения не се намира именно в неговите скрити страни и неговите тайни? „Почти никога не е говорил с никого и винаги изглеждаше така, сякаш живее на някоя друга планета. В откъси, публикувани от Ромола, Нижински се явява като вид философ, голям ум, близък до Бога. Всичко изглеждаше изключително странно.“ , казва за Бог Нижински, един от преводачите на митичните дневници на хореографа.

Нижински е първата световна звезда в историята на танца. Роден е на 12 март 1889 г. в Киев, в семейство на танцьори. Той е поляк по произход, но е възпитаник на Петербургската императорска театрална школа, а след това е премиер на Мариинския театър. Сценичната му кариера е неимоверно кратка – само 10 години, но за този период Нижински променя философията на танца и начинът, по който се гледа на него. На сцената на Санкт – Петербургския Мариински театър Нижински танцува с Матилда Кшесинская, Анна Павлова и Тамара Карсавина. Той развива мъжкия солов танц и възражда интереса към него с огромния си сценичен магнетизъм и физически качества. Известен е с „летящия“ си скок, заради който е наричан „Бог на танца“, „човек – птица“, „осмото чудо на света“. През 1909 – 1913 г. танцува водещите партии в най-добрите балети на легендарния „Руски сезон“ в Париж. Надарен с огромна артистична интуиция той се превъплъщава като че ли воден „от небето“.
Основна роля за развитието на кариерата на Нижински изиграва Сергей Дягилев – мениджър на Руските балети в Париж, силно ерудиран и властен човек. Нижински става негов интимен приятел и протеже, което влияе двуяко на самочувствието му. Отношенията им са драматични – Нижински е поставен в „златна клетка“ от Дягилев, която ограничава личната му, а понякога и творческа свобода. Когато през 1913 година Нижински проявява „своеволието“ да се ожени за унгарската аристократка Ромола Пулски, Дягилев го изритва най-безцеремонно от трупата на Руските балети и го оставя безработен.

На 23-годишна възраст, Нижински поставя „Следобедът на един фавн“ по музика на Клод Дебюси. Годината е 1912. Нижински решава да използва максимално лаконичен танцов език. За целта той се обръща към античните изображения и фрески и създава едноизмерна, статична хореография, която се оказва революционна спрямо установените представи за балета. Дягилев не одобрява постановката и дори иска да я спре, но Нижински отстоява идеите си. Премиерата на „Следобедът на един фавн“ се превръща в бурен скандал, който разделя публиката на две – по-консервативните напълно го отричат, но прогресивно мислещите го приемат с възторг. В спектакъла на Нижински освен статичната хореография, са скандални и костюмите на Бакст, който облича фавна в трико. Публиката е поразена, но аплодира бурно. Рецензиите са разгромяващи. Спектакълът е подкрепен от скулптура Огюст Роден, който обръща нещата в негова полза, заявявайки, че това е шедьовър, който представя нов танцов език. От тогава „Следобедът на един фавн“ се смята за първия модерен балет на ХХ век.

Подобен ефект има и премиерата на „Пролетно тайнство“ на Игор Стравински. В него Нижински използва като основа на хореографския език стари езически ритуали. Публиката отново е шокирана – пачките и палците са заместени от дълги роби, плитки и цървули. Танцьорите също се противят на тези „примитивни танци“. Новаторският език на Нижински изпреварва времето си с десетилетия, но отваря нова врата в представите за танца. Той създава и собствена система за записване на спектаклите си, които са възстановени едва през 80-те години на 20-ти век.
Последното публично представяне на Нижински е на 19 януари 1919 година в Швейцария в хотела на град Сен Мориц. Нелечима болест (шизофрения) съкращава блестящата му кариера. Той се лекува безуспешно следващите 30 години и умира в Лондон на 8 април 1950 година. Погребан е в Париж, в гробището Монмартр.
„По света срещнах няколко гении и един от тях беше Нижински“, казва Чарли Чаплин. Нижински е признат от най-високата аристокрация в Европа. Той е рисуван и изваян от най-добрите художници и скулптури, включително Роден. Запазени са множество негови фотографии, но не е открита нито една кинолента на танцуващия Нижински. Бидейки световна знаменитост, той никога не е имал свой дом, дори и апартамент. Чувствал се е като вечен номад. На живота и творчеството на блестящия танцьор и хореограф са посветени множество книги, филми, драматични и балетни спектакли.

P.S. на „въпреки.com”: Миналата година на 15 март беше премиерата на „Следобедът на един фавн“ на балет „Арабеск“, постановка на Мила Искренова по повод на 130 години от рождението на гениалния балетист. В подготовката си за репетициите Мила Искренова написа тогава в социалните мрежи: „Мисля, си тези дни за Нижински, за скандала, който е произвел със „Следобедът на един фавн”, за това колко трябва да си луд и да вярваш в това, което правиш, за да се опълчиш на Дягилев (продуцента си), който ти казва „Абе, момче, ще спра постановката ти, ако не я оправиш – не се трае, толкова е плоска и скучна…! “, но ти си НИЖИНСКИ, а не някаква неуспешна измислица, и не се подчиняваш, и правиш това, което си решил, и после целият салон е на крака, писъци, свиркане, тропане, бисът е такъв , че изпълняваш цялата пиеса още веднъж, пресата те разкъсва, но тогава се втурва да те спасява Роден и заявява, че това е ШЕДЬОВЪР….и обръща така палачинката, че от тогава никой не се е усъмнил…“.
Наричат Нижински човека – птица и независимо, че шеметната му кариера на невероятен артист трае само 10 години тя вдъхновява най-великите от 20-ти, а вече и от 21-ви век като Пина Буш, Морис Бежар, Баришников. И по някакъв неповторим начин геният на танца от началото на отминалия век завещава стремежа към съвършенство на всички след него, въпреки драматичната си и дори тъжна житейска съдба. И Мила Искренова с този свой спектакъл ни върна в онова време, когато наистина се е родил съвременният балет и всичко след него ще бъде различно, но заедно с това ще остане класическо.

„Следобедът на един фавн“ – снимка Костадин Чернев – архив на “Арабеск”