Вечерта на един Фавн

Categories Публикации

ВЕЧЕРТА НА ЕДИН ФАВН
Текст на Мила Искренова

Текст, написан от Мила Искренова по повод 5-тото издание на фестивал „Етюди и приятели, послветено на 70 годишнината от смъртта на Вацлав Нижински. Тази година фестивал „Етюди и приятели“ ще се провежда онлайн от 15 септември до 15 ноември 2020 с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“ – Столична община.

1.
Отново го засърбя лявото рогче. Беше му неудобно да се почеше, защото имаше опасност да развали прическата, прецизно прикриваща рогцата му. Никой не можеше да заподозре, че под безупречно подредените, лъскаво-черни къдрици се крият две нежни, светлорозови рогца на млад, четиристотингодишен фавн. Беше наел един от най-известните парижки коафьори и му беше платил не малка сума, за да сътвори върху главата му благовидна и елегантна прическа, и да запази пълна дискретност по този въпрос.

Елегантен, благовиден и дискретен беше и самият той – Фаунус. Бяха го нарекли така, когато напусна Болонския лес. Хората вярваха все по-слабо в митовете и това възбуди интереса му към тях. В какво вярваха все пак хората? Не беше възможно да не вярват в нищо, дори след като откачалката Ницше оповести, че техният Бог е мъртъв. Ами, това не беше никаква новост. Предците на Фаунус помнеха кончината на много богове – някои загиваха в битки, други се трансформираха в нещо друго по собствено желания. Сега, в началото на 20 век, хората бяха силно разколебани и още по-силно объркани. Те не вярваха не само в богове, но и в себе си. Невежи и самодоволни, те се лутаха в страховете и илюзиите си, водейки света към ново произшествие. Понякога дори го бъркаха, него, Фаунус, със сатирите. Сатирите! Тези необуздани хедонисти, които се напиваха по най-плебейски начин с второкачествено вино и нямаха очи за красотата на природата. Приемаха я като даденост, също като хората. А тя беше произведение. Гениално произведение, като него самият.

2.
Фаунус се прозя и дискретно докосна главата си, като че ли приглажда една от лимбите на прическата. Врата му беше добре избръснат, но върху темето му избухваше цял алпинеум от стихийно развихрени къдрици. Да, фризьорът му беше направо гениален. Намести лорнета си и се взря в действието, протичащо на сцената. Музиката без съмнение беше великолепна – поредица от светлинни картини, които се оглеждаха в росата. Понякога се появяваха сенки от дървета, понякога птица прелиташе с неясен повик. После росата се сгъсти в пълноводни ручей, те се сляха в река, прииждаща и пъстроструйна, а тя го отнесе в морето. Там се успокои.
През цялото време един красив млад мъж извършваше своето сдържано свещенодействие сред декорите, наподобяващи горски картини. Гениалността на художника беше превела музикалните звуци в тучна зеленина на могъщи дървета, с впити в земята корени. Короните им се сливаха в обща сапфирена маса.
„Добре, добре..“, помисли си Фаунус. „Добре са се справили. Но къде са нимфите?“ През ума му преминаха скорострелно, като бързо изнизващ се гердан, образите на неговите любими приятелки.
Помнеше всяка от тях, цвета и уханието на кожата, блясъка и полусенките на погледа, извивките на устата, полуотворена или викаща. Споменът го заля и се разля в стомаха му като 100-годишен коняк.
Балетистът, някакъв емигрирал от Русия гений, продължаваше своя магичен ритуал. Съвършеното му тяло, покрито с петнисто трико, излъчваше нега и копнеж по непостижимата хармония. А, ето и ги и нимфите! В строен хоровод и също така прилежно омиротворени, по сцената пристъпваха грациозно няколко млади жени с разпуснати коси. Фаунус притвори очи, за да разгадае подтекста на тази външна простота.
„Да“, каза си той, „когато не искаш да стигнеш до крайност в експресията, преминаваш към нейното деминиране. Не я успокояваш, а я свеждаш до пунктир, до възлови знаци, до контур, който съхранява силата на органистичността, без да я преекспонира.“

Нижински и Дягилев
Нижински и Дягилев

3.
Мишел Соваж. Това беше псевдонима, с който беше известен пред обществото. Фаунус си го беше избрал, когато навърши стотната си годишнина – от тогава не го беше сменял. С това име сега подписваше статиите и рецензиите си, заради които едни го боготворяха, а други му пожелаваха пъкъла.
„Обществото е жена“ беше негов афоризъм, който изразяваше едновременно отношението му към социалния живот и към жените. Той не презираше обществото, но беше напълно безразличен към оценките му като към мнение на стара мома – потисната, оглупяла и озлобена, с множество неосъществени мечти и амбиции.

„Следобедът на един фавн“ – снимка Костадин Чернев – архив на “Арабеск”
„Следобедът на един фавн“ – снимка Костадин Чернев – архив на “Арабеск”

Фаунус, под името Мишел Соваж, не си позволяваше да се занимава с глупости. Когато ставаше дума за жени, той общуваше само с изключителните, които някой ден щяха да бъдат определени като предтечи на феминизма.
Мишел Соваж познаваше всички, но те не го познаваха. Дори любовниците му не можеха да предположат божествения му произход и оставаха дълбоко заблудени, възприемайки го като човек. А той беше божество, с получовешко тяло и прецизно епилирани кози крака, завършващи с копита. Копитата му създаваха най-много проблеми – прикриваше ги със специални чорапи и пантофи дори в най-интимните моменти. Веднъж една певица беше зърнала част от лявото му копито по време на пламенен секс и после му беше необходим един месец да я убеди, че е било плод на халюцинации, предизвикани от специалното вино, което са пили заедно.
Див и нежен, самовлюбен и недостижим, Мишел Соваж беше най-скандалният, ексцентричен, интригуващ, провокативен и непреодолимо търсен и обсъждан арт-критик – толкова харесван колкото и осъждан.

4.

Мила Искренова по време на репетиция - снимка Начо Каменов
Мила Искренова по време на репетиция – снимка Начо Каменов

„Щях да ги поканя на вечеря и двамата!“, отсече в мислите си Фаунус. Имаше предвид художника Бакст и хореографа-танцьор Нижински. „Ще бъде интересно – толкова сме несъвместими, че е твърде вероятно да се харесаме…“
Фавнът се облегна назад с доволна усмивка. Действието на сцената вече му изглеждаше забавно. Даже се разсмя неприлично високо, когато се появи скромният и благовиден хоровод на горските нимфи, облечени в дълги, благопристойни роби. Срамуваше се да си спомни какви предложения беше получавал от своите нимфи. Копитцата му притреперваха при мисълта за сладострастието им, което би шокирало всеки простосмъртен.
„Така, такаааа…“. Мишел разгърна програмата, намести монокъла си и се зачете с любопитство. „Руснаците нахлуват в Париж, светът отново се размества.“ заключи той дълбокомислено.
Мозъкът на Фаунус имаше структура на диамант, с безброй отразяващи повърхности, под различен ъгъл. Когато разглеждаше някакъв обект, той го виждаше от всякакви посоки, въртеше го и го оглеждаше по всевъзможни начини и от различни точки във времето. За да изрази мнението си беше необходимо да избере един зрителен ъгъл и това беше най-сложното решение. Но накрая, след дълги преценки, все пак успяваше да се спре на една позиция, която обикновено се определяше от визията му за по-добро бъдеще, в което хората ще станат малко по- …., е, малко по-добри и човечни.

5.
Вечерята се състоя и премина в умерено интимна атмосфера. Продължи повече от предвиденото, но до края запази изискания си тон. Нижински и Бакст бяха егоцентрици, добре възпитани и обиграни в светските отношения. Те знаеха кой е домакинът им и внимателно подбираха темите и изразите си. Фаустус ги наблюдаваше и изследваше жестовете и реакциите им. Опитваше се да навлезе в миналото им, в травмите и комплексите, но те бяха трудно доловими като при силни таланти. Затова се отпусна в свободен разговор за традиции, моди и отношенията между Запада и Изтока. Разговорът им беше озвучен от един млад пианист, който фавнът беше поканил специално за вечерта.
Тримата не станаха по-близки, но определено им беше любопитно да прекарат 4 часа заедно и то на маса, отрупана с изтънчени блюда. В края на вечерта Фаунус беше почти напълно убеден, че двамата му гости са също фавни, много по-млади, с все още неоформени рога и копита. Не бяха достигнали зрелостта от 300 години, но в дъното на очите им той различи отблясъка на диамантените им мозъци. Що се отнася до Дебюси – с него бяха стари познайници. Приличаха си толкова много, че понякога ги бъркаха. Дори те двамата се объркваха като се срещаха.
Фаустус беше доволен – вече знаеше каква рецензия ще напише.

6.
След два дни в един от най-престижните парижки вестници, Le Figaro, се появи следната рецензия:
„Следобедът на един фавн“
„Театърът съществува като прозорец към други реалности. Сцената рамкира погледа ни към тях. Там ние срещаме приказни светове или късове реалност, в които разпознаваме себе си. С пълна сила това може да се кажа за новата постановка по музика на Клод Дебюси – „Следобедът на един фавн“.
Салонът беше скандализиран, оценките противоречиви. Защо? Може би поради изяществото на замисъла, потопен в опияняваща музика? Или поради поразяващия наивитет на хореографията, граничеща с ритуално свещенодействие? Или поради невинността на позите, на жестовете и взаимодействията, които препращаха еротизма, заложен в сюжета, в сферата на чистата поезия?
Не, няма защо да се лъжем – гениалността е лесно разпознаваема. Достатъчно е да я погледнем от друго време, да отстъпим встрани от комплексите и страховете си, да повдигнем воала на илюзиите си и да се взрем в реалността с очите на невъзпитано дете. Там някъде ще съзрем и себе си, като палав фавн полегнал върху горския мъх, опознаващ тялото си, сам или в игра с нимфите. Свалете ореола на праведници – не ви ли стяга вече? Огледайте се в росата и ще се видите, облени от светлина…
Браво, Дебюси! Браво, Нижински! Браво, Бакст!
Макар и неразбрани начаса от своите съвременници вие ще останете в сейфа на избраниците на времето – тези, които проправят нови пътеки за изкуството. И без да очаквате разбиране, вас ви очаква безсмъртие.“
Мишел Соваж

Мила Искренова - снимка Стефан Щерев
Мила Искренова – снимка Стефан Щерев

Мила Искренова
02.11.2020

Текстът е част от програмата на фестивал „Етюди и приятели“ 5-то оnline издание 2020, което се осъществява с финансовата подкрепа на Програма „Култура“ на Столична община, в партньорство с галерия Етюд и фондация Етюд.